Поезия

Разпръснати мисли в главата летят,

по празните листи слова се редят,

във късната доба, загледан в луната

поетът разказва за свят необятен:

далеч от познатите улици прашни,

от градския шум, от пълните чаши,

далеч, но и близко до тези сърца,

що бият тъй чисто – като на деца.

Описанието дълго е, но красиво,

с цел написано за всеки читател –

да прави ежедневието по-малко сиво,

да открие изгубения мечтател.

Искам…

Искам да стана истински художник. Искам да съм една от показващите таланта си на площад Навона, искам да доставям радост у хората, чрез рисунките си. Искам да съм далеч от офиси, бизнес облекла, етикеция и сделки за много пари.

Искам да живея просто – да прочета книга, вместо пореден статус, да се насладя на природата, вместо екрана на компютъра. Искам да съм независима и свободна.

Искам до себе си да имам човек, който ме разбира, не ме кара да се променям и да не е курвар / fuck YOU ^.^ /. Да е умен, да има собствена гледна точка; бонус са татусите и пиърсингите, разбира се. 😀 Да не е бъзльо и да си държи на думата; да е артистично настроен и да не мрънка постоянно. 😀

Искам да обиколя света, да се забутам във всяко малко селце и градче. Да се запозная с усмихнатите баби и дядовци, пълни с истории и мъдри съвети.

Искам да присъствам поне по веднъж на големи фестове като Rock am Ring, Wacken, Tomorrowland и т.н.

Искам да съм си дебилче и да не ми казват да пораствам, имам цял живот за това 😀

Искам всички да са повече себе си, отколкото други, за да се харесат на повечето ^^

Капка. Втора. Очертава се ако не буря, то продължителен дъжд. Аз отново седя в колата, слушам дисковете си и пътувам.
Пътувам. Всичко започна с желанието да видя света с новите му и непознати ми места, а се превърна в търсене на себе си. Сякаш зад следващия завой, в следващото селце, със следващия ми разговор с непознат щях да се преоткрия. Не съм сигурна дали след тръгването ми осъзнах истинската си цел, или целта доведе до напускането на родния дом, но с всеки ден съм по-близо до моето ненамерено Аз.
Да, дъждът се усили. Казват, че е на късмет да ти полеят вода на пътя и да минеш оттам. Сега се изливат тонове вода пред мен, току-виж днес е щастливият ми ден!

Перфектно?

Перфектно? По-скоро не. Никога няма да стане като по филмите първата среща с момчето на твоите мечти. Избий си го от главата. Не, косата ти няма да се развее, както на мацката от екрана. По-скоро вятърът, както винаги, ще е в твоя опозиция и със сигурност ще се погрижи прическата ти да е в идеалния „Самара”- стил (но със сигурност ще ти натрупа бонус точки, ако момчето е емо). Няма да съблазниш и твоя избранник с похотливо близане на сладолед, по-вероятно е той да остане озадачен как по дяволите си се намацала и на челото?! Забрави и за блясъка на дрехите си. Ако има и един ден, когато да не си се наконтила, защото си на майната си, то бъди сигурна, че точно тогава той ще се появи и ДА, ЩЕ ТЕ ЗАБЕЛЕЖИ. Съдбата обича иронията, знаеш го от отдавна. И , о, Боже, помагай, ако си на токчета! Сто процента токчето ще попадне между двете плочки на тротоара и упорито като Екскалибур,меча на крал Артур (символ на справедливост… очевидно липсваща в стуацията), ще стои заклещено и непомръдващо…
Та, забрави идеята за перфектната среща от филмите, направи я перфектна за теб, за вас…

Спектакъл

Сядам на влажната трева. Тишина. Чува се само полската песен на щурците. В далечината последните светлини в селото угасват.Поглеждам нагоре към нощното небе – Звездният спектакъл е започнал. Стотици светещи точици проблясват над мен. Припомням си съзвездията, търся определени любими звезди, чакам изгрева на други на небосвода… Забравям за останалия свят  и сякаш се приближавам все повече до звездите. Сещате ли се, когато се гмуркате и плувате все по-надълбоко, как чувствате налягането да ви стиска и да се опитва да ви смачка? Същото чувствам и когато гледам към звездите.  Усещам как главата ми се замайва, чувствам тежестта на небето да ме връхлита, прави ме толкова малка и нищожна… Задъхвам се, но продължавам да се взирам, опитвам се да запомня всеки детайл, защото утре отново се връщам в града, където завесите на спектакъла са винаги спуснати.

Срещи от 3-ти вид а.к.а. да срещнеш неприятен познат

Светът е голям за хората, които търсиш с GPS, и изключително малък за тези, от които се криеш с мантия-невидимка.
За мое съжаление, мантията ми е прогризана, прогоряна, излиняла… с две думи – тя е най-невидима в ситуацията. От друга страна, съм природно „надарена” да привличам всички от нормално до психично луди около мен…
Най-прясната случка е само на някакви си 40 часа от сегашния момент. Разхождах се с приятелка, говорехме си и изведнъж тя ме прекъсна:
– Май онзи там е „Х”? Виж, защото знаеш, че не съм нито физиономист, нито виждам добре на далеч.
Обърнах се в посоката, посочена от нея с ускорен пулс, като безпомощно, кротко пасящо животно, усетило присъствието на ловец… Да, късмет! Беше точно „Х” – в по-окаяно състояние от когато и да било. Озърташе се около себе си като недомътено пиле. Минавахме покрай него, чудех се дали радарът му ни е засякъл и дълбоко се надявах да не е.
-Как? Защо? – паникьосах се аз.
-Не знам… Когато съм сама никога не попадам на него… или приятелите му. Върви…
-Но какво прави тук? Да разберем!
Женският ми инстинкт за следене ни отведе в долнопробна закусвалня за бързо хранене. Плюсът беше, че имахме изглед към обекта. Минусите – започвайки от миризмата, през местоположението на масата ( до тоалетната, където всеки втори те пита за тайнствения шифър, даващ достъп до Свещения Граал ) и стигайки до комико-трагичната ситуация, в която едиствената, виждаща обекта е късогледа… Джеймс Бонд, радвам се, че не си ни видял в този момент.
Вече успокоили се от адреналин, хъс за следене и смях , започнахме внимателно да изследваме поведението на онзи Хомо сапиенс…кхм, извинявам се, развитието е спряло до Неандерталец, кхм… Застинали по-неподвижни и от диско топката Едуард („Здрач”), следяхме движението на индивида…
И точно, когато ти трябва видимост, то в същото време ще се изсипе цял тон дечурлига и ще се разлее из цялото помещение като прелял контейнер за отпадъци, правещ всички твои опити за визуален контакт с целта напълно невъзможни…
Решени все пак да видим локацията на „Х”, се изправихме и докато взимахме нещата си за напускане на временната щаб-квартира, обектът ни забеляза. Ние него също. Последва кратка игра на „Кой ще мигне пръв”, която стигна до равенство… за мое съжаление… През времето, което не се бяхме виждали с „Х”, той явно бе усвоил телепортацията – бе успял да се изпари в рамките на едно мигване.
Е, това е съдбата. Играе си с теб във всеки един момент. Но ако не беше тя, как щяха да се създават забавните случки?